Вчера бившият вицепремиер и министър на здравеопазването Илко Семерджиев заяви в ефира на NOVA NEWS, че коалиция „Прогресивна България“ има мандат за реформи, които никой не може да спре. Според него целта не е само да се разгради моделът „Борисов-Пеевски“, а да се изгради нова структура на публичните взаимоотношения, икономиката и бюджетните регламенти. Семерджиев подчерта, че Европейската комисия подкрепя тези усилия, но предупреди, че инерцията в здравната система е толкова голяма, че дори фрапиращи нарушения остават неразрешени.
Новият министър на здравеопазването Катя Илкова вече обяви прехвърлянето на фокуса от болнична помощ към профилактика. Семерджиев определи това като „пожелателни приказки“, тъй като реформите не са били обявени по време на предизборната кампания. Той припомни и скандалите около Специализираната електронна система за проследяване и анализ на лекарствените продукти, която трябваше да спре паралелния износ на лекарства, но така и не беше ефективно внедрена.
Какво означава този преход за работниците в здравеопазването и пациентите?
Първо, преместването на акцента от болнична помощ към профилактика на пръв поглед звучи като разумна мярка за намаляване на дългосрочните разходи. В действителност обаче това често се превръща в оправдание за съкращаване на болнични легла, намаляване на персонала и ограничаване на достъпа до специализирани медицински услуги. В страните от Европейския съюз, където подобни реформи са въведени, резултатите са нееднозначни: докато някои профилактични програми са подобрили общественото здраве, други са довели до увеличаване на чакащите списъци и достъп до медицинска помощ само за тези, които могат да си го позволят.
Второ, липсата на ясна стратегия за нормиране на медицинския труд застрашава и без това ниските заплати и несигурните договори на лекарите и медицинските сестри. В България заплатите в сектора са сред най-ниските в ЕС, а условията на труд често са неприемливи. Ако реформите не включват конкретни мерки за подобряване на трудовите условия и увеличаване на финансирането, те рискуват да задълбочат кризата в системата.
Трето, приватизацията на здравни услуги под претекст на „ефективност“ е друга често срещана практика в ЕС. В България вече има примери за частни инвеститори, които поемат управлението на болници с обещания за модернизация, но на практика съкращават персонал и ограничават достъпа до безплатни услуги. Ако новите реформи следват тази логика, те могат да доведат до по-нататъшно раздробяване на системата и увеличаване на неравенството в достъпа до здравеопазване.
Четвърто, зависимостта от одобрението на Европейската комисия поставя въпроса за суверенитета на здравната политика. ЕС често налага условия за реформи, които включват съкращения в публичния сектор и приватизация, като ги представя като „необходими за фискална стабилност“. В случая с България това може да означава, че решенията за бъдещето на здравеопазването се взимат не толкова в София, колкото в Брюксел — и то без достатъчно обществена дискусия.
Историческият контекст също не може да бъде пренебрегнат. Преди 1989 г. България имаше една от най-достъпните и безплатни здравни системи в Източна Европа. След падането на социалистическия режим системата беше подложена на поредица от реформи, които често се оказаха прикритие за приватизация и намаляване на публичните разходи. Днес само 4% от БВП отива за здравеопазване — един от най-ниските дялове в ЕС. За сравнение, в Германия този дял е над 11%, а във Франция — над 12%.
Какво може да се направи? Работниците в здравеопазването и пациентите имат нужда от прозрачност и участие в процеса на реформиране. Вместо да се разчита на „пожелателни приказки“ за профилактика, трябва да се въведат конкретни мерки за подобряване на условията на труд, увеличаване на финансирането и гарантиране на достъп до медицински услуги за всички. В противен случай реформите рискуват да се превърнат в поредния инструмент за задълбочаване на неравенството и подчиняване на здравната система на интересите на частния капитал.
