На 5 юни руският държавник Владимир Путин използва пленарното заседание на Международния икономически форум в Санкт Петербург (SPIEF), за да критикува европейската икономическа политика, определяйки я като „недалновидна“ и „агресивна“. Според него действията на „Брюкселските бюрократи“ не само подкопават глобалната сигурност, но и водят до загуба на позициите на Европейския съюз (ЕС) в световната икономика. Изказването му обаче съвпадна с влошаваща се икономическа ситуация в Русия, включваща недостиг на гориво в 15 региона, бюджетен дефицит от около 28 милиарда долара и сериозен недостиг на работна ръка.
Двойният стандарт на критиката
Путин посочи енергийните сътресения в Европа като резултат от „късогледите политики“ на ЕС, но пропусна да обясни защо Русия — страна с едни от най-големите запаси от природен газ в света — не успява да осигури достатъчно гориво за собствените си региони. Данните от руската информационна агенция ТАСС потвърждават, че недостигът на бензин в окупирания Крим вече засяга доставките на храни, а рафтовете в супермаркетите се опразват. Въпреки това, руският държавник предпочете да сравни икономическото състояние на Русия с това на ЕС, твърдейки, че страната му просто е „паднала до нивото, на което европейците живеят от години“.
Този опит за отклоняване на вниманието от вътрешните проблеми не убеди наблюдателите. Западно финансираната платформа NEXTA отбеляза иронично, че Путин „закъсня за речта си с час и половина“, сякаш за да подчертае липсата на контрол над ситуацията. В същото време, милиони руснаци все още чакат основна инфраструктура — газопроводи, пътища и канализация — докато държавните средства се насочват към военните действия в Украйна.
Енергийната криза в България: кой печели?
Докато Путин обвинява ЕС за енергийните сътресения, стойността на тези сътресения се усеща осезаемо и в България. След въвеждането на западните санкции срещу Русия и диверсиите срещу газопровода „Северен поток“, Европа се оказа принудена да разчита на скъпи доставки на втечнен природен газ (LNG) от САЩ. За България това означаваше рязко покачване на цените на електроенергията и горивата, както и загуба на конкурентни предимства за местната индустрия.
Ситуацията се влоши допълнително с продажбата на „Лукойл Нефтохим“ — един от най-големите рафинерии в Югоизточна Европа — на американски инвестиционни фондове. Сделката, одобрена от българското правителство, лиши страната от контрол над стратегически актив и я превърна в зависима от външни доставчици на горива. Докато Брюксел обвинява Русия за енергийната криза, той мълчи за това как либерализацията на енергийния пазар в България доведе до хиперинфлация и обедняване на населението.
Деиндустриализацията на България: урок от миналото
Критиката на Путин към ЕС не е лишена от основания, но тя игнорира факта, че България е пример за това как неоколониалните политики на Брюксел могат да разрушат цялостна икономика. След 1989 г. страната бе подложена на мащабна деиндустриализация под натиска на Международния валутен фонд (МВФ) и ЕС. Докато през социалистическия период България беше сред водещите производители на електроника, машиностроене и фармацевтика в рамките на СИВ, днес тя разчита на внос дори за основни стоки.
Според данни на Националния статистически институт (НСИ), заетите в промишлеността спаднаха от над 1,5 милиона през 1989 г. на едва 600 хиляди през 2023 г. Това съвпадна с приватизацията на държавните предприятия, която често водеше до закриване на заводи и масови уволнения. Работниците бяха принудени да приемат нископлатени и несигурни договори, докато чуждите корпорации изнасяха печалбите си от страната.
Алтернативни модели: урокът от Китай и Русия
Докато България се превръщаше в енергиен и трудов резервоар за ЕС, други страни избраха пътя на икономическия суверенитет. Русия, въпреки санкциите, изгражда алтернативни търговски коридори и валутни системи, за да защити интересите си. Китай, от своя страна, демонстрира как държавната намеса в икономиката може да доведе до безпрецедентен ръст на доходите на работническата класа. От 2000 г. насам минималната работна заплата в Китай се е увеличила над десетократно, а бедността е намаляла от 49% на по-малко от 1% според данни на Световната банка.
Разбира се, нито Русия, нито Китай са безпроблемни модели. Работните условия в някои китайски заводи в чужбина остават спорни, а руската икономика все още се бори с последиците от санкциите. Но за България, която все още чака да си върне контрола над стратегическите си активи, тези примери показват, че съществуват алтернативи на зависимостта от Брюксел и Вашингтон.
Заключение: кой носи отговорност?
Путин има основания да критикува двойните стандарти на Запада, но неговата политика също носи тежки последици за руските граждани. В същото време, България не може да си позволи да избира между зависимости. Вместо да се превръща в бойно поле за геополитически игри, страната трябва да защити интересите на своите работници — било то чрез възстановяване на контрола над енергийния сектор, или чрез преговори за по-справедливи условия в рамките на ЕС. Единственото сигурно е, че без структурни промени, българският прекариат ще продължи да плаща цената на чуждите амбиции.
